В едно тъмно килерче, в едно плетено панерче живееха две кълбенца с пухени конченца. Първото беше бяло, бяло, сякаш в снежинки спало. Второто пък – червено, червено, сякаш в зора топено.
Бяха останали двете мъничета от чифт коледни терличета – плетени, топли, червени, избродирани с бели елени… Ала Коледа отдавна мина, стихна огънят в бумтящата камина, звъннаха капчуците, а напоследък по улуците плиснаха новини от южните страни – със следващия птичи полет пристига сияйната Пролет!
– Ами сега! – ревна едното кълбенце. – Поне да бях станало на врабченце палтенце…
– Мхм… Аз пък можех да стана шапка за някоя премръзнала жабка… – второто кимна унило, опашленце-конченце подвило…
– А напролет кой ще тръгне да се топли… – смесиха червенобели вопли.
Плакаха, хълцаха двете кълбета, додето внезапно дочуха някой наблизо да шета. Що да видят – една бабка добричка тупа, подрежда, и то – сам-самичка. И на всичко отгоре – сам-самичка се смее… А за капак – сам-самичка си пее:
Малко остава, малко остава –
слънце изгрява, март наближава!
Март месец, хора, за мене любим е,
тъй като Марта е моето име…
– Март месец баба ви празнува, посреща гости и танцува – раз-два – с парцала по стъклата, два-три – по двора със метлата… Ще дойдат внучетата скоро, ще хукнат весело по двора, та трябва да го премета от кишата и от калта… Хм, милите, освен да тичат, аз знам – подаръци обичат. Изплетох им за Коледа терличета… Сега какво – букетче от кокичета? Не, не… Подаръкът, дори и скромен, добре ще е да им стои за спомен… Каквооо, каквооо?… Я вкъщи да се върна и във килера прашен да надзърна – май две кълбенца малки там оставих и – де ми е умът! – съвсем забравих. Я, ама те били съвсем мънички – не стигат и за куклени терлички… Обаче пък конците им са здрави. От нищо нещо баба ще направи!
Като чуха това, двете кълбенца радостно ококориха оченца! В шепите на бабката се сгушиха и в гласа й кротък се заслушаха.
– А такааа – от червеното кълбенце ще направя едно момченцеее… После на бабиното юначе слагам бял пояс и бяло калпаче. Ето, от нищо и никакъв конец – какъв ален, напет хубавец!… Дар за моя внук – да бъде сит, със червени бузки и честит! А за внучката ми – да е бяла и от доброта да свети цяла, ще направя от конци момиче – нежно, беличко като кокиче. Хоп! – на плитки алени косичката, алена престилка за поличката… Пижо и Пенда ще се наричат и като внуците ми ще се обичат…
В този миг някой подвикна на двора и баба Марта – куцук! – към стобора.
Надзъртат Пижо и Пенда: съседката излязла направо боса и с плетката! Нещо говори и ръкомаха… Куп минувачи от път се спряха… Олеле-мале, какво ли става, че се надига такава врява?!
Едно врабченце с дрипави дрешки беше научило зиме човешки и на врабците с “чик-чик-чирик” преведе този сложен език: “Беда голяма! Беда голяма! Закъсала е Първата дама! Става задръстване горе в небето – вижте кервана от птичи карети… Някой да ги упъти се молят, че возят Нейно Сияние Пролет!”
Хукнаха Пижо и Пенда смело, обиколиха цялото село, а през прозорци и през огради чудеха им се стари и млади:
– Вижте ги, вижте – деца от кончета! Даже калпаче си има момчето… Отде дойдохте? Кой ви направи?
– Кой? Баба Марта, да ни е здрава!
– А накъде тъй задъхано тичате?
– Към Пролетта – със каретите, птичите, вече пристига, а пътя объркала… Кацнал да хапне край блатото щъркела, а пък Южнякът задрямал в полето… Та Пролетта се озърта в небето, иде й даже да се разплаче заради тези нехайни водачи, вее си роклята чуруличена, мята си булото от метличина – вчера кокичето я покани, а тя не знае кой път да хване… Та затова ние бързаме двамата – да доведем подобаващо дамата….
Те щъркела, преял, открили. Южняка пък, заспал, отвили. “Дий, конче!” – яхнали ги щуро, замалко да се прекатурят… Но след минутка полетели нагоре, в облаците бели!…
И така – Пролетта извадила късмет. Пристигнала, а кой се мъдрел най-отпред? Пижо и Пенда – момиченце и момченце, родени от червено и бяло кълбенце. След тях бил Щъркът с натежал тумбак, Южнякът, със зелен тревист мустак, подире им – ята, ята, ята – стотици птичета с капели от цветя….
Всички радостно благодарили, а на баба Марта й се поклонили – тъй де, зимата да си е тръгнала ехеее! – наесен, ако още се луташе Пролетта с птичата песен… А на Пижо и Пенда дали име по-кратко – мартенички им казват, че е мило и сладко. В чест на баба им Марта – тази баба-умница, с обичливо сърце и със сръчна ръчица…
Оттогава се носи като приказка вече тази истинска случка, мое малко човече – за една Баба Марта, която все прави мартенички за всички – да са живи и здрави. Да е бяло сърцето, румено – личицето, да събужда къщята звънка песен на птички, да се кичат цветята с обеци от пчелички…
Баба Марта и днес си е все тъй чевръста. Недочува тук-там, наболява я кръста, ала още усуква от свойте кълбенца бабомартенски аленобели конченца…
Ти не вярваш, така ли, ти се смееш с очички? Баба Марта ти праща, ето виж – мартенички!
Автор: Мая Дългъчева
