В края на годината, в очакване на големия сняг тази зима, госпожата в детската градина е раздала на всички малчугани листчета с написано на ръка стихчето за Снежния човек. Не за да го учат децата наизуст, а просто ей така, да си го занесат в къщи 😉 Прочетох стихчето на глас и дъщеря ми много го хареса, беше толкова развълнувана, че искаше да й го чета пак и пак, докато го научи и тя още същата вечер. Благодаря Ви, госпожо 🙂
„Снежният човек си мисли“ (Автор: Дядо Пънч)
Аз съм дете на децата — рожба на детски ръце.
И съм сърдечен приятел — нищо че нямам сърце.
Казват, че нямам, но тихо нещо във мене тупти.
Вътре будилник ли скриха?
„Туп-туп-туп.“ Чуй го и ти!
Пада от свода безбрежен още сняг — пухкав и мек.
Мисля си: „Даже и снежен, важно е да си човек!“
И после се замислих. Защо продължаваме да играем със снега, дори и когато пораснем? И защо толкова много обичаме това дете на зимата?
Заради веселите емоции, които носи снежният човек, докато го правим, заради добродушната и лъчезарна природа, която притежава. Защото винаги донася усмивка на лицата ни, когато го погледнем, без значение дали е голям или малък, дали има нос от морков или от малко криво клонче. Защото снежният човек се създава в момент на щастие, той е красив спомен от детството, нов спомен и за детето, което днес седи до теб.
Ники кръсти нашия снежко Пънчо. Направихме го с носле от ледена висулка, очи от кал, коса и усмивка от тревички. Всеки път, като минеше покрай него, Ники ходеше да го гушне и помилва и нещо все му говореше. Беше ми толкова мило да я гледам 🙂
